Тези думи са напълно достатъчни, за да опишат един шест или седем годишен период от живота ми. Все пак ще бъда малко по-подробен.
Обичах я. И никога не и го казах. Не съжалявам за това...
Запознахме се на едно парти. Още бяхме млади, на по 21-22 години. Аз, както винаги, закъснях и отидох поне с два часа след всички останали. Влязох в апартамента, където беше купона, всички наскачаха да се здрависваме. Стандартна ситуация за онези години, веднага след като се поздравих с всички, с които сметнах за нужно, си сипах нещо за пиене. Минаха сигурно 15 минути, когато реших да изляза на терасата. Там седеше домакина, поздравихме се с него, и чак след това се огледах наоколо. На терасата имаше още двама приятели, и точно по средата, на един стол до малката масичка седеше едно момиче, което ме вцепени. Беше толкова красива, че веднага си изгубих граматиката. Беше с бял панталон, който прекрасно очертаваше бедрата на скръстените и крака. Бял потник, върху него малко дънково якенце. Веднага си пролича колко стегнати и прекрасно съразмерни с цялото и тяло са гърдите и. Но най-важното, и най-прекрасното, което всъщност ме вцепени, беше лицето и. Такава естествена красота трудно се описва. Беше с леко къдрава, дълга, черна коса. Сините и очи сякаш ме привличаха като магнит, а дяволитата и усмивка все още доста често се прокрадва в сънищата ми. Образ, който едва ли някога ще се изтрие от съзнанието ми. Тази съвкупност от красота просто седеше, държеше цигара с едната ръка, докато другата беше на коляното и, и ме гледаше. Гледаше ме, и се усмихваше. Аз седях прав, полуобърнат към нея, и също я гледах. Предполагам съм имал някаква идиотска усмивка, но това няма как да го зная. Знам само, че минаха поне десет секунди, може и повече, на абслютно мълчание, което явно направи впечатление на околните. Домакина се изсмя, и на висок глас каза нещо от типа „Ивайло, кво седиш като гръмнат?“, при което и двамата излязохме от транса, тя се усмихна още повече, премести си цигарата в другата ръка, подаде ми вече свободната си дясна ръка, и изрече единствено „Мария.“ Аз вероятно съм сложил още по-глупава усмивка на лицето си, но си спомням как поех ръката и, и сякаш ме удари ток. Целия потръпнах, но някакси успях да си кажа името. Но не пуснах ръката и. И тя не дръпна своята.
Излишно е да споменавам, че цялата вечер за нас протече на терасата. Постоянно идваха и си отиваха разни хора, мои приятели, нейни приятелки. През цялата вечер се хвалеше на приятетелките си за новото си гадже, колко бил хубав, готин и какво ли още не. Трабваше още тогава да си тръгна, ама не... изобщо не мислех за тръгване. Не ме интересуваше нито новото и гадже, нито колко е щастлива с него, само се вълнувах от всеки поглед и усмивка, с които ме даряваше непрекъснато. Тъпак.
Минаха няколко месеца след този купон, преди да се срещнем отново. В онези години нямаше фейсбук, социални мрежи, общо взето живота бе в пъти по-интересен и вълнуващ. Нямахме никакъв контакт, и когато една вечер излязохме на по бира с домакина от онова парти, и я видях да седи на масата, пак с онази дяволита усмивка, толкова се зарадвах, че вероятно не съм успял да прикрия емоцията си, както правех обикновено. Излишно е да казвам, че цялата вечер протече по абсолютно същия начин. Макар да бяхме голяма компания, 5-6 момчета мои приятели, и 3-4 нейни приятелки, изглежда си бяхме много интересни, почти не обръщахме внимание на другите и не се отделихме един от друг, тя само се хвалеше с гаджето си, на мен не ми пукаше, само се радвах на усмивките и. Отново – тъпак.
След кръчмата си тръгнахме веднага. Не си спомням защо, но беше нетипично, тъй като в онези години вечерите обикновено завършваха към 6-7 сутринта, но точно тази вечер си тръгнахме. Спомням си, бяхме в едно заведение в подножието на хълма, казваше се „Авери“. Тръгнахме си двамата с нея, надолу по хълма, и си направихме една хубава разходка из центъра на прекрасния ни Пловдив, преди да си хванем таксита. Нямам идея защо ги помня тези подробности, реално нищо не се случи. Хубавото беше, че преди да си тръгнем от кръчмата, си разменихме телефоните.
И така се започна. Имаше смс-и. Много смс-и. Бързо се прехвърлихме на модерния за тогава скайп. Комуникацията беше много, и начесто. Пишехме си по цял ден, по всякакъв повод. Всъщност това продължи много, много време. Години. Оказа се, че имаме доста общи познати. В следващите няколко месеца се засичахме по рожденни дни, и разни други партита доста често.
Интересното беше, че в началото изобщо нямах намерения към нея. Бях просто като ударен с мокър парцал от нейната красота, и бях толкова загубил разсъдъка си, че не мислех за нищо, исках просто да си говоря с нея, да я виждам и да се радвам на усмивката и. Започнахме да се виждаме и на живо. В началото доста рядко. Разбираемо беше, всъщност. Тя си беше с новото гадже. Веднъж на 2-3 месеца тя ме канеше да ходим някъде на кафе, или на разходка с нейните приятелки, или пък аз канех нея с моята компания. Пазехме някаква дистанция. Беше минала вече сигурно повече от година, откакто се запознахме, и се бяхме сближили много. Странното беше, че нито веднъж не се бях виждал с гаджето и.
Следва...
